Думата гларус предизвиква асоциации за дълго чакана морска почивка с топлото синьо море, пенливите вълни, които се разбиват в скалите, с ароматите и звуците на морето, свързани неизменно с крясъка на чайките и гларусите. Този звук е толкова отчетлив, рязък и дразнещ слуха, че през 1910 година кметството на община Бургас издава заповед към населението на унищожава гнездата им, за да намали популацията на птиците с оглед да ограничи огромното им количество.
Преди да видим морската шир чуваме крясъка на гларусите и това ни изпълва с приятни предчувствия, така че гларусите, които свързваме с морето, не ни се струват толкова неприятни. Ако се замислим, веднага се сещаме, че не само гларусите създават невъобразим шум, те са подпомагани от чайките, които също кръжат около хората без никакъв страх. И тук е мястото да направим разграничение между двата вида морски птици.
Разлика между гларус и чайка
Чайките са семейство морски птици, които живеят и в България, представени от няколко вида, като един от тях е гларусът. Речната чайка, която се среща както край Черно море, така и край Дунав, е най-многобройна, а из цялата страна се среща средиземноморското жълтонога чайка, която наричаме също и гларус. Така че гларусът е вид чайка, най-едрата птица между тях, която лесно се разпознава, защото има жълти крака, а по перата се забелязват жълто- кафяви участъци, докато чайките са изцяло бели.
Ако тази креслива птица се появи в някое населено място, далече от морето, значи е гларус, защото само той се отдалечава от морето и се приспособява за живот и в други населени места. До преди 150 години гларусите са били рядкост у нас и са населявали основно Средиземноморието, но днес тази адаптивна птица е най-широко разпространената от всички видове чайки.
Произход на гларусите
Името на птицата идва от латинското название Larus, което е побългарено за удобство на артикулацията в гларус. Преводът на термина е особено показателен, означава някой, който вика силно, крещи, непоносим простак и това название идва от виковете, които издава птицата.
Названието чайка пък идва от тюркски и се използва както за означаване на морска птица, така и на лека морска лодка с платно.
Научната класификация е лишена от емоции и пространна по отношение на особеностите на птицата.
Жълтокраката чайка с научно название Larus michahellis, е голяма чайка, разпространена в Европа, Близкия изток и Северна Африка, която едва наскоро получава широко признание като отделен вид. Преди това е бил третиран като подвид или на каспийската чайка Larus cachinnans, или по-широко като подвид на сребристата чайка Larus argentatus. Името на рода е от латински Larus, което изглежда се отнася за чайка или друга голяма морска птица, а името на вида е в чест на немския зоолог Карл Михаелес.
Сега е общоприето, че жълтокраката чайка е пълен вид, но доскоро имаше много разногласия. Например списание British Birds разделя жълтокраката чайка от сребристата чайка през 1993 година, но включва каспийската чайка в първата, но друг класификатор във Великобритания запазва жълтокраката чайка като подвид на сребристата чайка до 2007 година.
ДНК изследванията обаче показват, че жълтокраката чайка всъщност е най-близка до голямата черногърба чайка Larus marinus и арменската чайка Larus armenicus, докато каспийската чайка е по-близо до сребристата чайка и малката черногърба чайка Larus fuscus, вместо да бъдат най-близките роднини един на друг.
Има два основни подвида на жълтокраката чайка:
Larus michahellis Naumann, среща се в западна и южна Европа, северозападна Африка и Средиземноморието.
Larus fuscus atlantis, открит в Макаронезия (Канарските острови, Мадейра, Азорските острови). Този подвид понякога е известен също като атлантическа чайка и е потенциално пълен вид сам по себе си.
Птиците, гнездящи по атлантическите брегове на Мароко, Португалия и Галисия и разпространяващи се на север оттам, обикновено също се включват тук, но понякога се считат за трети подвид, Лузитаний.
Птиците от Атлантическия океан имат по-тъмни крила и гръб в сравнение със средиземноморските птици, което създава по-изразен контраст с белите части.
Съществува и подвидът Larus michahellis omissus, описан за първи път през 1928 година от руския орнитолог Теодор Плеске.
Разпространение на гларусите
Ареалът на размножаване на гларусите е съсредоточен в Средиземно море. В Северна Африка е често срещан в Мароко, Алжир и Тунис и се увеличава на места. Скорошно размножаване е наблюдавано в Либия и Египет.
В Близкия изток няколко се размножават в Израел, Палестина и Сирия с по-голям брой в Кипър и Турция.
В Европа има колонии по цялото средиземноморско крайбрежие, а също и на атлантическите острови и бреговете на север до Бретан и на запад до Азорските острови.
Птицата гларус гнезди и по западната страна на Черно море. Тук се припокрива с каспийската чайка, но има разлика в местообитанието, като жълтокраката чайка предпочита морските скали, а каспийската чайка - по-равните брегове.
През последните десетилетия се наблюдава разпространение на север в Централна и Западна Европа.
Много птици остават в една и съща зона през цялата година, но други мигрират, за да прекарат зимата в меки райони на Западна Европа или се отправят на юг чак до Сенегал, Гамбия и Червено море. Има също широко разпръскване на север след размножаване в края на лятото. Има съобщения, че птицата е скитник в североизточна Северна Америка и Нигерия.
Как изглеждат гларусите
Жълтокраката чайка е голяма чайка, въпреки че размерът варира, като най-малките женски са малко по-големи от обикновената чайка, а най-големите мъжки са приблизително с размерите на голяма черногърба чайка.
Те варират на дължина от 52 до 68 сантиметра обща дължина, от 120 до 155 сантиметра в размах на крилата и от 550 до 1600 грама тегло.
Сред стандартните измервания хордата на крилото е 40.8 до 47.2 сантиметра, клюнът е 4.6 до 6 сантиметра.
Възрастните външно приличат на сребристи чайки, но имат жълти крака. Те имат сив гръб, малко по-тъмен от сребристите чайки, но по-светъл от по-малките черногърби чайки. Те са с много по-бели глави през есента и имат по-черни върхове на крилата с малко бели петна, както и по-малко черни гръбчета. Гларусите имат червено петно на човката като възрастни. Има червен пръстен около окото, както при малката черногърба чайка, но за разлика от сребристата чайка, която има тъмно жълт пръстен.
Първата година птиците имат по-бледа глава, задница и долна част от тези на сребристата чайка, като по оперение приличат повече на големите черногърби чайки. Освен това имат тъмен клюн и очи, розовосиви крака, тъмни махови пера и добре очертана черна лента на опашката. Те стават по-светли в долната част и впоследствие губят шарката на горната част. До втората си зима птиците са по същество оперени като възрастните, с изключение на шарените пера, които остават по покриващите крила. Въпреки това, върховете на клюна им са черни, очите им все още са тъмни, а краката са със светложълт телесен цвят.
Зовът им е силен крясък, който е по-дълбок и по-носов от зова на сребристата чайка.
С какво се хранят гларусите
Подобно на повечето Larus чайките, гларусите са всеядни и опортюнистични търсачи на храна. Те търсят в сметищата и на други места, както и търсят подходяща плячка в полета или на брега, или ограбват улова на по-малки чайки и други морски птици.
Въпреки че градските гларуси обикновено са опортюнистични чистачи, те могат да преминат към хищническа диета, ако е необходимо. Това е наблюдавано по време на блокирането на Италия през 2020 година, когато липсата на остатъци от храна принуждава жълтокраките чайки в Рим да хванат плячка, голяма колкото плъхове и скални гълъби.
Атлантическите чайки в Гибралтар са наблюдавани и фотографирани да берат и ядат плодове от маслинови дървета по време на полет.
Възпроизвеждане на гларусите
Жълтокраките чайки обикновено се размножават в колонии. Яйцата, обикновено три на брой, се снасят от средата на март до началото на май и се защитават енергично от тази голяма чайка.
Гнездото на гларусите е понякога рядка могила от растителност, изградена на земята или на скални издатини. На някои места, като Гибралтар, Галисия и Португалия, те са започнали да гнездят по сгради, в градовете и дори по дърветата.
Яйцата на гларусите се инкубират в продължение на 27–31 дни, а младите птици започват да летят след 35–40 дни.
