Представата за кучето като домашен любимец най-често се свързва с картината на радостта на четириногия приятел на човека, когато той се прибере у дома, след като е отсъствал. Радостта на кучето е огромна, шумна и изразителна, независимо колко дълго стопанинът е бил извън дома си.
Проявите на привързаност са неизменното поведение на кучето при среща с неговия човек и недвусмислено показват огромното задоволство на домашния любимец от срещата с човека, когото то обича и показва красноречиво това отношение към него.
Повечето хора смятат, че кучето се привързва към този, който го храни. Причините за пословичната кучешка любов към стопанина обаче са от по-различно естество и се дължат на древния произход на кучето.
Известно е, че кучетата са се отделили от семейството на вълците, от които произлизат, преди около петнадесет хиляди години. Независимо, че толкова отдавна са различен вид, кучетата все още споделят някои общи черти с древните си роднини.
Чрез метода на образната диагностика изследователят Грегъри Бърнс доказва, че кучето се привързва силно към стопанина си не само защото той го храни.
Ученият смята, че всяко куче различава много добре човека от другите си себеподобни, благодарение на своя нос. С него разпознава миризмата на човека, а тя стимулира отговора в мозъка.
Според учения кучетата приемат всеки член на семейството като част от глутницата, в която са живели, преди да се отделят като самостоятелен вид и да бъдат опитомени от човека.
В тази своеобразна група попадат родителите, децата и някои близки роднини и приятели, които кучето вижда най-често и разпознава. Възприемайки близките хора като част от своята глутница, кучетата ги обичат толкова много.
Чувството, което стопаните пораждат у кучето, е идентично с това, което хората изпитват при среща с близък приятел или човек, когато харесват. На тях обаче им липсва човешкият речник, за да изразят радостта си с думи и те го правят по добре познатия ни начин, изразявайки най-чисти и искрени емоции.
