Сравнително лесно е да научиш едно куче да пристига с махаща опашка в момента, в който дочуе името си. Котките, от друга страна, са друга бира. Въпросът е откъде идва разликата?
Поглеждайки темата чисто еволюционно, може да споменем, че кучетата са съжителствали с човешкия вид от много отдавна – историята на одомашняването на вълка води началото си преди повече от 30 000 години.
Част от одомашняването включвало и тренировки по послушание и сертифициране на породи, които да са в служба на хората. Това обяснява защо някои породи са по-податливи на обучение от други.
За котките може да се каже, че по-скоро те са одомашнили нас преди около 10 000 години, нагаждайки човешкия вид спрямо своите нужди. Точно в тези години човекът се е установил като цивилизация на едно място, изоставяйки номадския начин на живот.
Следствие от този процес била и симбиозата между котки и хора – котките спомагали в убиването на вмъкващите се в хранилищата гризачи, а хората давали на пухкавите четириноги дял от своята храна.
Макар да са извървели дългия път към нашите сърца, котките все пак не отговарят на повикване по същия начин като кучетата. Проучване, направено през 2013 година в университета в Токио, служи като доказателство за това различие.
На 20 котки индивидуално им били пускани три записа с човешки говор – на двама непознати и на собственика им. Отговорът при пускането на записа с гласа на собственика бил обръщане на главата и ушите по посока на звука. Но разпознаването и изявата на отговор са два различни процеса при представителите на семейство Котки.
Ако желаете да обучите котката си да пристига, когато повикате името ѝ, вероятно ще трябва да използвате примамващи средства – парченца печено пиле например.
След като го повторите определен брой пъти, ще получите желаното топуркане на лапички към вас, създавайки асоциация у животното между думата и лакомството. Разбира се, всяка котка е уникална, но нека това не ни спира да ги обичаме безгранично.
